За туризъм в Добруджа и дума не е ставало до далечната 1965 година. Дотогава в този район се е говорило само за селско стопанство. На море са ходили малко хора, с каруците си и то през есента, защото през другото време е топло, а не е прилично да се разсъбличаш…
За това, когато Желю Стайков се появява на едно събрание на хората от новосъздадената община Оброчище, включваща селата Оброчище, Рогачево и Църква, и им разяснява що е то туризъм и какво предстои, малко от присъстващите са доволни от настъпващите промени. На срещата на населението с партийната власт се обяснява как ще се разместят собственостите на нивите и лозята, как ще се отчужди земята в зона Фиш-Фиш, която е неплодородна и безстопанствена и се е превърнала в змиярник, къде ще мине пътят, как ще се организира работата на мината и кога ще съборят Ленената фабрика.
За тези събития и за много други интересни факти от онова време от първо лице разказва Ненчо Попов, назначен за пълномощник на партията и координатор на дейностите в строителството на курорта, в книгата си „Жар за нестинари“.
По това време мястото, където сега са хотелите и кипи живот, е било пусто. Може с дни да не видиш никой. Само краденето на пясък и образуването на дълбоки ями не спира. Циганите косят със сърпове камъш за рогозки, а заведението от винкел и ламарина „Бадема“ с управител бай Жеко Бадема предлага бобена чорба, леща и някоя риба. Това място е избрано за изграждането на новия курорт.
След успеха в строителството на Русалка, която е доказателство, че и добруджанецът става за строител, на държавно ниво е взето решение за изграждането на нов комплекс. Всичко започва много преди датата 18 януари 1968 г. – деня на първата копка, с поготовка на земята и хората за новото начинание.
Строителството започва от обект №211 (сегашния хотел Калиакра) с бигадата на Стефан Балкански. За ръководител и координатор на всички дейности, имащи отношение към обекта, инвеститори, проектанти, строители и подизпълнители е назначен инж. Диаманди Радев. „Истински строителен инженер. Невероятно бърз и точен в преценките. За него нямаше нерешими проблеми!“ – спомня си Ненчо Попов.
Строителството среща много трудности и има много неясноти, но се работи с ентусиазъм и почти денонощно, на две, че и на три смени. Често булдозерите работят на фарове, а хората не смогват да се прибират по домовете и спят на струпани дъски, а в летния период и на палатки в Балтата. Тук идват да работят хора от цялата област. Всяко село е изпращало майстори-строители, защото работната ръка не достига. Идват и работници от страната. На строителната площадка е имало на моменти по 3000 човека – от общи работници до художници. За втория етап от строителството на курорта са поискани допълнително работници от кооперативните стопанства и общините. Случвало се е в една стая да работят по четири бригади едновременно – строители, дърводелци, фаянсаджии и бояджии.
Строителството не минава и без инциденти. На 21 май 1969 г. сутринта се срутва конзолата на ресторанта на хотел Калиакра, носеща кухнята на втория етаж. Под срутената стена остават петима. Двама от тях притеклите се на помощ работници изваждат, но другите остават завинаги в Албена. Никога не става ясно кой носи вина за смъртта им. Предишната вечер в 23 часа, когато инж. Диамнди Радев минава на проверка, забелязва, че носещата греда не е цяла, а е заварена, взема заповедната книга и написва „Да се спре работата по конструкцията до второ нареждане!“ Но на следващия ден никой не прочел написаното, първата смяна започва работа и така се случва трагедията. По-късно и заповедната книга изчезва. Кой е виновен никога не става ясно. Тогава се вземат по-сериозни мерки за засилване на безопасността на труда.
Два дни след случилото се следва и проверка на конструкцията на Калиакра за издържливост при земетресение. Обсъжда се как да се пресъздаде извънредна обстановка. Дали като се дърпа коснтрукцията с кораб от морето, да се разтърси чрез взрив в околността или да се натовари максимално по оста. Спират се на последния вариант и натоварват всеки етаж с 50 тона пясък и следят за отклонения. Сградата издържа.
С наближаване на откриването зачестяват и посещенията на висшестоящи и всичк питат, дават указания и поставят срокове, дори такива от рода на “Днес засявате семената за цветя, утре да са цъфнали, а райграсът да става за косене!“ Наред с работниците цялото ръководство на Албена, начело с Желю Стайков и зам.- директорите, както и цялата инвеститорска дирекция, носят легла, килими и мият с маркучите. Няколко дни преди откриването е и първия банкет за строителите. Генералният директор и заместниците му – Лъчезар Тодоров, Петър Апостолов, Атанас Сотиров и Росен Георгиев хванали маркучите и метлите и мият мозайката, защото чакат строителите да дойдат. Всички очаквали банкет с отрупани маси, но такъв нямало. Желю Стайков се появил с два кашона коняк „Плиска“ под мишница, тогава той бил на мода, вдигнал тост с думите „Удържахте!“ и това било празненството, че на другия ден работа ги чака.
В деня на откриването 24 август 1969 г., спомня си Ненчо Попов, веднага след официалната част и „Благодарим ви!“, строителите опъват канапите за следващия етап и забиват колчетата на обект 815 от втория етап на строителство, който завършва на 30.06.1970 г.
Много и прелюбопитни истории разказва в книгата си Ненчо Попов за онова време. Понякога с носталгия, понякога с ирония, но винаги с голяма гордост от построеното и с голяма благодарност към хората, съградили курорта. Само за Балата съжалява. Смята, че е било голяма греша, че пътят е минал през нея, а не я е заобиколил. Съжалява за времето, в което в резервата е кипял живот. Имало е елени, лисици, диви прасета, кристални езера с много риба и огромни поляни с блатни кокичета. През нея е минавал само един път, предназначен за каруцата на единствения човек, имащ право да минава през резервата – пазачът на Балтата бай Вельо. Разказва как булдозерът е трябвало да проправи път през резервата, но стигнал до една поляна с блатни кокичета и машината спряла. Булдозеристът слязъл от нея, хванал се за главата „как да мине през тази красота“, откъснал от поляната най-малкото и крехко кокиче и го сложил в горния джоб на дрехата си с утехата, че поне едно ще се спаси…
В тази малка книжка е запечатан един отрязък от времето и историята на Албена, за нейното начало и за ентусиазма при създаването й. Ненчо Попов се е старал да разкаже всичко точно и безпристрастно и да спомене поименно всеки, когото е запомнил с участието му в строителството. Затова и книгата му се каза „Жар за нестинари“, защото „Българинът през огън преминава, върху жарта хоро играе, но не спира и затова не изгаря!“
Благодрим на Светлана Попова – дъщерята на автора, за предоставеното копие на книгата!
Диана СТЕФАНОВА
